Нарочно не придумаешь – неизмислени случки

Някои от историите, които искам да разкажа по-долу, звучат като вицове, може би някои читатели, особено ако са поне малко химически грамотни, няма да ми повярват. В един съветски вестник навремето имаше рубрика "Нарочно не придумаешь". Нали не си мислите, че аз – в минути на размисъл и скука – се занимавам с изобретяване на невероятни случки. Не, всичко това са реални случки и събития...

Значи, работата е там, че първоначално няколко години работех в Института по органична химия на БАН, където бях свикнал да слушам и да участвам в обсъждане на доклади и научни резултати на редица изтъкнати наши учени-химици, на първо място проф. Никола Моллов, първият "голям доктор" в органичната химия, проф. Н. Мареков, проф. Илия Огнянов, проф. Ал. Ораховац, проф. Иван Юхновски (по-късно академик), проф. Благой Благоев, и разбира се много други, някои от които тогава още като млади, в началото на кариерата си, като Иван Иванов (по-късно член-кореспондент), Марин Арнаудов, Симеон Попов (по-късно професор), Лалю Мондешки, Джони Пожарлиев (по-късно член-кореспондент), Момчо Момчев и още, и още... Случваше се в докладите им доста неща да не разбирам, бяха на много високо научно и теоретично равнище, невинаги ми достигаха знания и опит, за да мога да ги проумея. Обикновено си мълчах по време на колоквиумите, за да не би да кажа някоя глупост поради незнание. С тези нагласи – на възхищение и преклонение към по-опитните и по-знаещите от мен – през 1970 г. преминах на друга работа – като асистент по органична химия, и попаднах в една по-друга, доста по-различна социална и професионална среда.

Искам да подчертая, че в описаните по-долу историйки не става дума за тънкости на занаята или за някакъв висш пилотаж в химията. И до ден днешен, като чета някои статии в литературата, се възхищавам на гениални хрумвания или открития, на възхитителни експерименти от колеги-химици или фармацевти по света. Не, ще стане дума за елементарни грешки, фундаментално неразбиране, уникални абсурдни твърдения, понякога противоречащи не само на химията, но и на природните закони изобщо, а също и на здравия разум.

Случка № 1: Учёным можешь и не быть, но кандидатом быть обязан

Един колега асистент, когото тогава познавах още твърде малко, искаше да апробира своята кандидатска дисертация. Прегледах представения ръкопис и останах потресен. Беше изпъстрен с абсурдни формули и схеми, липсваха аргументи и доказателства, нямаше ЯМР и други важни спектри, грешно проведени и интерпретирани анализи. Няма да забравя, как в предложената от него структура на главния продукт имаше едновременно натриева сол по една карбоксилна група и в същото време, на друго място в молекулата, имаше ацетатен анион. Не се сдържах и обясних, че това е невъзможно – веднага би се отделил натриев ацетат. И редица други елементарни грешки. Апробацията беше неуспешна. Години по-късно той докладва отново, този път пред факултетския колегиум. На екрана показваше ЯМР спектри, които уж трябваше да доказват структурата. Но беше съвсем очевидно и аз обърнах внимание на това, че наред с ясните остри сигнали на едно от веществата, пробата е сложна смес, което със съвсем просто око си личеше от едни съществени по интензивност "хълмове" и "баири" из целия обхват на спектъра – доказателство, че всъщност пробите са недефинирана смес от над десет вещества. По-късно това потвърдиха и съветски учени, на които той беше изпратил пробите за анализ и мнение. Апробацията пак не успя. У този колега обаче завинаги остана горчивината, че аз го мразя и че искам да му попреча в кариерата (която впрочем беше започнала в Института по свиневъдство във Враца).

Случка № 2: Злодей в научния съвет

Колега участваше в конкурс за доцент. Като член на СНС по фармация прегледах материалите по конкурса. Бяха представени наред с публикациите и множество нормативни документи, т. нар. отраслови нормали, които по същество не са научни трудове, понеже се основават на известни аналитични методи и на литературни данни. Ако се отсееха и трудовете от дисертацията, публикувани във второстепенни съветски списания, оставаха само шест труда на български език в не особено престижни наши издания. Обект на изследванията бе влиянието на храни (напр. фасул, грах) и топли напитки (липов чай) върху действието на популярни лекарства. После се провеждаше тънкослойна хроматография на екстракт от урината на доброволци, изяли храната или изпили чая. Цитати имаше много малко, помня, че единият от тях беше в популярна наша брошура за лечебни чайове и билки. Двамата рецензенти в конкурса бяха дали изцяло положителни рецензии, без сянка на критика. В изказването си посочих, че научните приноси са повече от скромни и че са недостатъчни за хабилитация. Изразих недоумение от факта, че в двете рецензии много текстове при съпоставка са абсолютно идентични, дума по дума еднакви. Обяснението на рецензентите бе, че те се познават толкова отдавна, работили са толкова дълго време заедно и нищо чудно, че мислят и пишат по един и същи начин! Истината обаче беше ясна - и двамата бяха преписвали от предоставената справка на участничката в конкурса, често срещана практика сред рецензентите. По-късно, когато докладвах този конкурс в комисията на ВАК (председател по онова време беше академик Панайот Бончев), отново представих впечатленията си от кандидатката. С един голям професор-фармацевт бяхме депонирали и писмено възражение. Конкурсът остана без резултат. По-късно председателят на научния съвет отправи най-обща критика, че "някои членове на съвета" не защищават решенията на съвета, когато докладват във ВАК.

Случка № 3: Графики и диаграми – страхотни, научен принос – хм...

На едно от първите заседания на катедрения съвет (тогава ръководител беше Дамян Данчев, още доцент) един от колегите докладва дисертационния си труд, работен в продължение на години, започнат някога още като редовна аспирантура. Ставаше дума за тънкослойна хроматография (ТСХ) на морфинови алкалоиди. Отзивите на повечето колеги и изказаните мнения бяха суперлативни. Кандидатът за "кандидат" беше направил стотици, а може би и хиляди хроматограми в най-различни системи от подвижни фази и адсорбенти и бе нарисувал чудесно изглеждащи графики и диаграми. Външният вид на ръкописа (тогава още нямаше компютри) беше наистина супер. Но къде беше научният принос? Това, че в едни системи един алкалоид отива по-нагоре от друг и че в други системи става обратното, не ми се виждаше особено важно нито за теорията, нито за практиката. Липсваше каквато и да е форма на теоретична интерпретация или обобщение на резултатите. В моето изказване на съвета казах, че – обратно на останалите колеги – не виждам какъв всъщност е научният принос и че ние в нашата работа ежедневно правим десетки хроматограми, за да следим реакциите, че това е рутинна ежедневна практика. Доста години по-късно се появиха редица теории на ТСХ (напр. Л. Р. Снайдер, М. Паламарева и мн. др.), но те са на съвсем друго научно равнище, международно признати. Изказването ми беше възприето като заяждане. Разбира се човекът си защити кандидатската без проблеми, доколкото помня с пълно единодушие в съвета. После стана партиен секретар.

Случка № 4 - Млада асистентка, бивша студентка, сега вече доцентка...

Млада наша асистентка, бивша моя студентка, една от добрите, проявила се отлично на изпита, по едно време представи пред СНС своята дисертация. Общо взето темата беше комбинирана - органичен синтез и анализ. От синтетичната част на екрана бяха прожектирани ЯМР спектри, от които безпощадно ясно се виждаше, че предполагаемите съединения не са чисти и трудно можеше да се определи дали отговарят на предполагаемите структури. Повече се наблягаше на анализа. Но как се прави аналитичен метод за нещо, което не е индивидуално химично вещество? Липсата на доказателства за чистота всъщност обезсмисляха цялата останала част от "труда". Тя защити успешно, само с една "бяла бюлетина". Не беше моя, аз гласувах "за" (и досега ме гложди съвестта). Няколко дни след защитата я повиках в кабинета си да поговорим. Казах ѝ моите аргументи, обясних ѝ, че дисертацията не струва пукната пара. Изненадата беше голяма, когато я чух да казва "Знам, истина е, веществата ми бяха едни такива лепкави, очевидно нечисти, но научните ми ръководители казаха да карам нататък". "Защо преди защитата, дори преди да я напишеш, не дойде при мен да обсъдим, да потърсим причината, да намерим начин да пречистим продуктите?" – попитах. "Беше ми забранено да общувам с вас..." – беше отговорът. – "Как така? Кой ти забрани?" Смутена, тя отговори "Ами, научните ми ръководители..." Тогава ми стана ясно, че не съм прегрешил чак толкова, когато съм гласувал "за". Всъщност тя не беше толкова виновна за лошото качество на дисертацията.

Случка № 5 - Дал съм само по-важните сигнали...

Редовен докторант в катедрата (не мой!) написа чернова на дисертацията си и – по традиция – предостави "творбата" си на колегите за мнение и препоръки. Имаше много пропуски и грешки, доста от тях – груби. Например в ЯМР спектрите не бяха изброени и изтълкувани всички сигнали, а на забележката ни по тоя повод той отговори "Ами аз съм дал само по-важните сигнали?" Никакво обяснение за критерия, по който е преценил кои са важни и кои – не. Но това е дълбоко погрешно и смешно! По правило се дават абсолютно всички сигнали, дори ако не успеем да интерпретираме някои от тях. А един колега беше изчел много подробно дисертацията и имаше няколко листа, изписани с намерени грешки. Дисертантът на няколко пъти отказваше да чуе тези забележки и да уважи добросъвестния труд на колегата ни. Един ден се съгласи, но само петнайсет минути по-късно бил казал "съжалявам, нямам повече време да обсъждаме". Моят колега беше бесен и с основание. Всички забелязани грешки бяха предоставени на докторанта, но каква беше изненадата ни, когато на предварителната защита се оказа, че те не са взети предвид и не са коригирани. Това никога не се беше случвало по-рано. На въпрос на акад. Е. Головински "Вярно ли е, че не сте се съобразили с направените препоръки?" докторантът смънкал нещо от рода "Ами ще ги оправим". Апробацията пропаднала (аз по това време не бях в страната). Но имаше и още нещо интересно: една от формулите беше катастрофално сбъркана! Няколко пъти му казахме да я оправи. "Е къде е сбъркана?" попита ни той. "Мисля, че ще е по-полезно за вас сам да си намерите грешката и да я коригирате" – казах аз. Дори намерих, че тази грешна структура вече беше публикувана в една от статиите на младия човек. И това му посочих, очевидно рецензентите на списанието не бяха го забелязали. Е след няколко дни най-после си видя грешката и поне в дисертацията бе отстранена. Обаче публикуваната грешка си остана в световната литература... Излишно е да казвам, че защитата беше успешна, въпреки че повечето грешки така си останаха без внимание...

Случка № 6 - Дихроизмът може да е кръгов...

Това е един позитивен спомен, доста поучителен. Един колега работеше по изолирането и строежа на една голяма група алкалоиди. Имаше голям успех в тази област и публикува правилните формули в реномираното списание Phytochemistry. В един момент ми каза "Абе знаеш ли, има един метод, който се използва са уточняване на пространствения строеж на алкалоидите. Нарича се кръгов дихроизъм (circular dichroism, CD)." Знаех, бях го учил, но не се бях занимавал отблизо с този физичен метод. Съответната апаратура беше налице само в Института (ИОХЦФ) на БАН. Но колегата не се отказа от идеята да приложи метода към своите "рожби" – откритите от него алкалоиди. Започна да събира дебели книги на руски и английски, събра може би 5-6 монографични издания, отнасящи се за CD. След това в продължение на 1-2 месеца стана необщителен, не можеше нито да се говори с него, нито да се пие бира, беше се вглъбил изцяло в темата и само споделяше с една-две думи колко е възхитен от този метод. Може да се каже, че беше адски силно мотивиран от интереса си да приложи метода CD към своите съединения. Междувременно беше поканен от един прочут швейцарски професор да поработи при него в Цюрих. Там колегата успя да проведе мечтаното изследване и на бял свят се появи – две години по-късно – публикацията "Chiroptical Properties of the Protoverbine Class of Macrocyclic Spermine Alkaloids" в добре известното в химическите среди реномирано списание Helvetica Chimica Acta.

Няколко пъти казвах на един колега "Кандидатствай за стипендия в Германия, имаш добри шансове". А той все се оправдаваше: "Но аз не знам немски". "Ми ще го научиш, бе" – казвах аз. Но той не го научи. Един друг мой приятел пък обичаше да цитира фразата: "Не е срамно да не знаеш нещо, срамно е да не искаш да го научиш!"... 

Р Е Н И

(Райна Тошева, 1949–2003)

Ако човек се загледа внимателно, ще установи с недоумение, че досега в блога си не съм споменал абсолютно нищо и никога за моята Рени, въпреки че постоянно си мисля за нея и за времето, когато бяхме заедно. Тя е най-важният човек в живота ми, но след като я загубихме – точно преди десет години – ми беше много трудно да си спомням и да пиша каквото и да било за нея. Веднага нахлуваха хиляди спомени, връщаше се тъгата и шокът от последните дни на живота ѝ...

На гости... 1998 г.

Навършиха се 10 години от онези черни дни, а скоро наближава и нейният 64-ти рожден ден (20-ти ноември). Все още ми е трудно да пиша за нея разбира се и винаги ще ми бъде трудно, но не искам вечно да избягвам този мой дълг.

С Рени решихме да споделим живота си на 15 април 1980 г. На тази дата попаднахме с нея във веселата компания на едно емоционално събиране у Мери. Партито беше чудесно и след няколко съвместни блуса (чуйте това: Танцувам блус - Диана Експрес) стана ясно, че искаме да сме заедно в по-нататъшния си живот... Чувствата ни избухнаха като експлозия, изглежда в резултат на многогодишно натрупване.

Всъщност с Рени се познавахме от много по-отдавна, още от 1970 г., когато постъпих на работа във ФФ. Тя също наскоро бе постъпила на работа в една съседна лаборатория. Винаги сме си били симпатични един на друг, често си пиехме заедно кафето и си говорехме за нещата от живота. Може да се каже, че бяхме добри приятели. Тя винаги беше лъчезарна и усмихната, студентите я обожаваха и се радваха искрено, когато тя беше на смяна по време на упражненията им.

На работното място (2001 г.)

Нейната прекрасна дъщеричка беше през 1980 година едно красиво жизнерадостно осемгодишно детенце с дълги руси коси. Още същото лято отидохме тримата заедно на море в Ахтопол, където стана ясно, че с Деси ще се разбираме чудесно. Това беше голям късмет и изключително важно за нас. На следващото лято, пак тримата заедно, изкарахме почти един месец на море в Мичурин. Вече бяхме станали едно семейство, въпреки че Деси все още ме наричаше "чичо Иво"... Беше юли 1981-ва, тогава заедно с Рени отказахме цигарите – по същото време, когато си отиде Людмила Живкова (не че е толкова важно за отношенията ни, но научихме за това събитие в Мичурин точно по онова време.)

Рени беше от малкото хора, които се харесваха на всички, всичките ѝ колеги я обичаха и уважаваха. Не познавам някого, който да може да каже нещо лошо за нея. С всички тя се държеше непринудено, ведро и добронамерено. Професията ѝ бе свързана с контрола на аптеките в София и страната, но фармацевтите в тях не можеха да ѝ се сърдят, дори тогава, когато тя им пишеше наказателни актове или предписания. Тя не се заяждаше никога, опитваше се да ги убеди, че трябва да коригират дейността си в съответствие с правилата и законите. За мен ярко показателен е 50-ият рожден ден (1999 г.) на Рени, на който дойдоха десетки нейни колеги-фармацевти и приятели, затрупаха я с много цветя и подаръци. Празненството се състоя в Клуба на фармацевта на ул. Карнеги, който в един момент се оказа тесен за всичките ѝ гости. Тя се радваше на всички и беше много щастлива.

2001 г.

Винаги съм се възхищавал от нейната психологическа уравновесеност и устойчивост. Почти не помня случай да съм я видял ядосана и разярена, възмутена – да, но винаги се опитваше да контролира гнева си... Сигурно ѝ е коствало усилия.

Разбира се беше безупречна и изключително грижовна майка. Винаги съм се радвал, че бяхме единодушни за възпитанието на децата. Принципът беше: детето трябва да се поощрява, да се похвали, когато се проявява добре и когато всичко е наред. Друг е въпросът, че Деси беше изключително разбрано и добро дете и не ни е създавала проблеми. Само един по-ясен неприятен спомен ми се върти из главата, когато тя веднаж, вече дванайсетгодишна, не се прибра навреме от училище, както очаквахме – към 1-2 ч. следобед. Живеехме тогава в Младост-2 и аз се щурах притеснен из улиците на квартала, надявайки се Деси отнякъде да се появи. Тогава още нямаше мобилни телефони. В това време Рени също беше много разтревожена, но търпеливо и мълчаливо чакаше у дома. Нейното разбиране беше, че ако се е случило нещо лошо, то ние по никакъв начин не бихме могли да попречим то да се случи и че вероятно обяснението за закъснението от училище ще се окаже съвсем тривиално. И наистина – на Деси ѝ беше хрумнало да се разходи из Зоологическата градина с приятелки, прибра се след 17 ч. привечер... Нито сме ѝ се карали, нито сме я наказвали, не беше необходимо, тя разбра, че е постъпила необмислено. Оттам нататък Деси винаги се обаждаше по телефона, ако се наложеше някъде да закъснее.

През лятото на 2002 г. се осъществи голямата мечта на Рени – да отидем на море (Китен) заедно с нашето малко внуче Ици (Христо), което обожавахме. Ицето беше тогава само на четири годинки. Въпреки честите болки, Рени успя да се порадва на веселото чуруликане и щастието на малкото момченце, което беше за първи път на море. За кратко време бяхме истински баба и дядо с внуче на море, това бе неописуемо изживяване.

Когато управителката на КАЛ (звучи лошо, но така се съкращаваше "Контролно-аналитична лаборатория") се пенсионира, се обяви конкурс за нов управител. Освен Рени се кандидатира и една от нейните колежки, но с по-добър "партиен актив". За допълнителна оценка на техния професионализъм и компетентност тогава бе привлечен известният фармацевт-аналитик, доцент Петър Зиколов. След като проведе разговор с двете кандидатки той недвусмислено и категорично предложи за нов ръководител Рени. Като шеф на КАЛ тя се справяше отлично и цялата лаборатория (тогава шест души) я ценеше и обичаше изключително много.

От последния рожден ден
с Дафи и Вержи (2002 г.)

Много често в живота си съм се колебаел като магаре между две купи сено и съм се чудил как ще е по-добре да постъпя – докато в един момент разбрах, че ако се обадя на Рени по телефона, тя в миг ми предлагаше вариант на решение, което в повечето случаи се оказваше правилното. Проявяваше решителност и често необяснима за мен мъдрост и зрялост. Радвах се на толерантност и великодушие към някои мои, понякога недотам прекрасни, постъпки...

Едва ли човек би си помислил, че ще опиша тук биографията на Рени с подробности. И едва ли някой би очаквал, че мога да намеря в спомените си нещо компрометиращо за нея. Искам само да кажа, че тя остана непоправим оптимист до края на живота си. Няколко дни преди да ни напусне ми казваше: "Ще видиш, че ще ми мине..."

(вж. също  Кратка служебна биография)

11.11.2013 г.